15
Това, което ни забавлява, ни държи будни.
_________________________

-Дъстин,смени канала-помоли за пореден път Джейн,която се бе облегнала унило назад.Косата й бе вързана на висока опашка,а сините й очи изглеждаха по-уморени от всякога.
Момчето я погледна изповед вежди.Сия,която спеше на рамото му,се поразмърда леко от движението,но продължи да спи като бебе.Дъстин придърпа одеялото над рамената й
и продължи мудно да сменя каналите.
Четиримата се бяха събрали в дома на Дъстин уж да обсъдят предстоящето пътуване.Това „обсъждане” се бе превърнало в малко пижамено парти и те така и не заговориха за пътуването им към Париж.Не че не ги
вълнуваше,напротив,просто така се бяха отнесли,че беше излетяло от ума им.Беше вече 1 през нощта.Майкъл,който бе най-уморен от всички,бе заспал пръв с глава в скута на Джейн.Дъстин услужливо му беше донесъл одеяло,но когато осъзна,че и Сия е на ръба на силите си, донесе й второ.Сега бяха останали само той и Джейн, която
изглеждаше на път да заспи седнала,докато очите й се бяха впили в екрана. Вече повече от 15 минути не можеха да намерят нищо по телевизията.
-Просто се откажи-каза след малко момичето и се прозя широко. Дъстин поклати глава, натискайки на следващата програма. Изведнъж на плазмения телевизор изникнаха две боричкащи се фигури на голям бял ринг.
-Джейн?- Момчето се ококори срещу екрана, а усните му се бяха извили в усмивка.-Това наистина ли е, каквото си мисля?
Джейн вече се заливаше в безмълвен смях. Лицето й
бе почервеняло от опитите да се сдържи. Дъстин също се ухили широко, връщайки поглед към екрана. На него бяха изборазени двама масивни борци, единият малко по-пълен от другия. Удряха се взаимно, блъскаха се във въжетата на
ринга... всичко изглеждаше жестоко.
-Ауч. Не вярвам да го е заболяло. Виж колко е изкуствено!- шепнеше Джейни. Дъстин бе зареял поглед в телевизора, докато двамата мъже се биеха. „Същинко ходещо и ритащо торнадо! И той прилага Обрат на съдбата! Това трябва да е боляло!” чуваше се гласа на коментаторът. Джейн се захили.
-Ъм, Джейни? Помниш ли Ракиши?- прошепна Дъстин и замалко да се разхили.
- То това нещо забравя ли се?- изхили се момичето и му намигна.- Помниш му култувия номер?
Двамата се спогледаха и казаха едновременно:
- Залезът на слънцето, дупе в лицето!
Тийнейджърите се разхилиха шумно и Сия се размърда. Измънка едно „Тихо!” и отново заспа въху рамото на Дъстин. В това време, по-пълният от двамата кечисти риташе противника си в корема.
- Давай, шишко, наритай го! – прошепна Дъстин и се засмя
тихо. Джейни не успя да се удържи. Тя избухна в пристъп на истеричен смях, с който събуди Майк и Сия. И двамата започнаха да мърморят от шума.
-Ей сега свършва!-обеща Джейн през смях,а от очите й бяха пълни със сълзи.-Хайде,лилавокоско,можеш!
-Джейн,в косата му има и други цветове-поправи я засмяно Дъстин,а момичето му метна поглед пълен с пренебрежение.
-Добре,г-н не-мога-да-си-задържа-забележките-за-себе-си.
Дъстин се ухили широко,връщайки поглед върху екрана.ю
-Ии той печели!Ухууу-Дъсти вдигна ръце във въздуха,издавайки странни гърлени звуци.Джейн се кикотеше,облегнала глава назад,а Майк и Сия бяха запушили ушите си с ръце.
-Колко жалко,че свърши-промълви Джейн след малко,а после се разкикоти-Определено вече няма да мога да спя обаче.
-Да,и аз-отвърна замислено Дъстин,а после се обърна към нея.В очите му се личеше,че има нова идея-Един Супер Марио?
Момичето се ококори насреща му.След малко се ухили широко.
-Дадено.Но да не плачеш,че съм те победила!

16
Хората се променят и забравят да си го кажат един на друг
_________________________

След предишната вечер, Дъстин и Джейн бяха настанили Сия и Майкъл в стаята на бащата на Дъстин. Той и Джейни седяха до късно пред телевизора, обсъждайки шоуто.
На сутринта в къщата на сем. Томас миришеше на палачинки. Тъй като младежите не можаха да заспят, Дъстин реши да покаже на Джейн готварските си умения. Момичето държеше топло кафе, изглеждаше сънена и бе с рошава коса. Дъстин бе пълната противоположност, дори не можеше да се каже, че са прекарали нощта на едно място. Той бе бодър, ръсеше шеги на поразия и току-виж обръщаше палачинките.
- Признавам ти го, Дъс! Умееш да готвиш.- отбеляза впечатлена Джейни и отхапа лакомо. Точно тогава тя ококоро очи и се засмя гръмко. Дъстин се обърна и остана поразен. Причината бе Сия. Тя вървеше като сомнамбул, надушила палачинките. Момичето отмести поглед от тях и погледна готвачът. С бавна стъпка се приближи до него и го прегърна.
- Обожавам палачинки!- възкликна тя.
- Мда, и аз. Между другото, Сия, косата ти прилича на купа сено, но ми харесва. Има си чар.- засмя се момчето.
- Ако ме извините, ще отида до банята. Сутрешния ми дъх не е от най-приятните.
Дъстин и Джейн се засмяха. Ето че се задаваше следващата атракция- Майкъл.
- Уу, палачинки!- отбеляза той спокойно, но тона му внезапно се смени.- Кой садист ме сложи на едно легло със Сия? Боже, как рита това момиче...- оплака се той и вдигна левия си крачол. От там се подаваше нова-новеничка лилавееща синина. Дъстин се захили за пореден път, а Джейн се подсмихна. Знаеше как се чувства Майкъл.
- Като говорим за вълка, а той в кошарата. Добро утро, итащо чудовище! Не ме остави да спя! - оплака се Майк отново, но Фелисия не му остана длъжна.
- Може би щеше да заспиш, ако не бе престанал да повтаряш "Джейни, Джейни, Джейни"!!- разпищя се тя.
Джейн и Майкъл станаха мораво-червени, а Дъстин се разхили още повече.
- Сия, какво стана със сеното? - жално попита той и едва успя да сдържи смеха си.
- Млъкни, Дъстин! И ако обичаш, подай ми онази палачинка.
Младежите продължиха да се хранят впуснати във весели разговори. Единствено Джейни седеше безмълвна.
- Хей, усещате ли, че след два дни ще сме в Париж?- пророни тя.
- Мдаа, обмислям го- провлачи Сия.- Боже мой, Дъстин, това нещо е удивително!
- Знам, знам. А после да не кажете, че не мога да готвя.

Няколко дни по-късно

Летището в Ню Джърси бе претъпкано както винаги. Хората бяха лепнали на лицата си уморени и сънливи физиономии.
Единствено четири тийнеджъри бяха с бодри лица. Сия бе облякла тъмни дънки, стеснено в краката, красива блуза в синьо и зелено, и бе помъкнала голям куфар след себе си. До нея бе Джейн. Тя бе пуснала косата си свободно и влачеше по-малък куфар. Момичето бе облякло зелена блуза, върху която имаше красив надпис. Джейн носеше дънкова чанта в ръцете си, на цвят като сивите й дънки.
Най-открояващ обаче, бе Дъстин. Той бе разкопчал бялата си риза до средата, а ръкавите бяха навити нагоре. Неговият куфар бе най-голям и точно това бе темата на разговорът им.
- Не знам какво толкова си помъкнал, Дъс. Половината неща няма да ти трябват.- смееше се Джейни, а Сия не можеше да си поеме дъх.
- Стига де хора! Престанете! Ще видите вашия сешоар като се развали. После от кой ще искате?

Джейн се отпусна във ваната,поемайки дълбоко въздух.Косата й се разпиля зад нея,а пяната я обгърна и тя най-сетне се почувства добре.След полета имаше чувството,че цялото й тяло бе натъртено от неудобните седалки в самолета.Освен това имаше нужда от сериозна почивка.Предишната вечер не бе успяла да спи от вълнение.
Вече се бе настанила при приемното си семейство.По случайност щеше да живее заедно с Дъстин за следващата седмица.Очевидно ги бяха подреждали по азбучен ред и те се бяха паднали в едно и също семейство.Семейство Оливие бяха мили и добронамерени хора,които обаче нямаха деца.Мариан Оливие беше преподавателка по английски във френското приемно училище и на драго сърце се бе съгласила да вземе две деца в дома си.Джейн и Дъстин бяха изключително щастливи от стеклите се обстоятелства.Домакините им бяха изключително добри с тях и освен това им бяха освободили най-голямата стая в апартамента,който се намираше точно на центъра на Париж.От прозореца си можеха да видят Айфеловата кула и парка под нея.Двамата американци просто не можеха да се нарадват на късмета си.
Следва като бяха разопаковали нещата си,Джейн първа влезе да се изкъпе.Дъстин стоеше и четеше някакво списание от самолета,изпънал дългите си крака на леглото.Изведнъж момичето чу нечий телефон и предположи,че е този на Дъсти.
-Хей,Джейни?-тя чу гласът му откъм врата и се усмихна,сгъстявайки пяната около тялото си.
-Влез,Дъсти-подкани го ухилено-Спокойно,нищо няма да видиш.
Момчето открехна вратата и се ухили дяволито.
-Майк туко що ти писа.
Джейн го погледна изненадано.
-Каза,че момичето,при което е отседнал,е много мила и има като твоите очи.-той се усмихна на физиономията на Джейн,която беше нещо средно между разочарование и обида-О,и добавя,че ужасно му липсваш.
Тя се изчерви от последния коментар,запращайки малко пяна по момчето.Дъстин се разсмя.
-Хей,Джейни-каза след малко той,настанвяйки се на стола до мивката-Не е ли малко странно,че ще живеем заедно,докато Фелисия и Майкъл са на другите краища на Париж?
-Ще ги видим още утре в училище,Дъстин-отвърна му нежно момичето-Освен това винаги съм мечтаела за по-голям брат.-те замълчаха за малко,а после тя продължи-Искаш ли да поговорим за Саманта или ще чакаме тя да започне да ни го натяква от утре?Нали знаеш,че в училище се измъквахме,но тук няма къде да бягаме.
Той я погледна учудено.Поклати глава отсечено,после се почеса по тила.Движенията му бяха резки и нервни.Джейн сцупи устни.
-Няма да кажа на Сия.
-Много успокояващо-Дъстин се смръщи-Просто...се срещахме.Имахме и други отношения,които не са за разказване-гласът му беше дрезгав-Това е,не ме разпитвай повече.Саманта е едно от нещата в живота ми,за които съжалявам.
Тя кимна и му се усмихна окуражаващо.Знаеше,че не е много мило от нейна страна да го пита за миналото му,но рано или късно всичко това щеше да се разбере.А никога не бе харесвала изненадите.
-Радвам се,че не живеем в хотел-каза след малко,въздъхвайки силно-Тук е много по-добре,отколкото в някое забутано общежитие с ужасни легла и възглавници без пух!
Момчето прихна,по-силно отколкото очакваше.
-Да,какъв ужас,мис обичам-всичко-да-е-перфектно нямаше да може да спи без пухена възглавница!
Джейн му се оплези по детски.
-Не ме дразни,защото през нощта може да ти се случи случка!
-Това заплаха ли е?-той вдигна едната си вежда заинтригувано
-Определено!-засмя се момичето и му махна с ръка-Сега ми дай телефона и може да се връщаш в стаята.
Дъстин обаче не мислеше така.Той задържа телефона й в ръката си,кликайки на „Ново съобщение”.Прочисти гърлото си и започна да говори с лигав глас,набирайки съобщението:
-Майк,и на мен ми липсваш.Въпреки че не съм виждала друго момче с тяло като Дъстин,ти все още си единствен за мен.Пращам ти много ..-той я погледна засмяно,преди да продължи.Джейн бе отворила уста обидено,но и личеше,че иска да се разхили-...мокри френски целувки.Подпис:Джейни.
-ДЪСТИН ТОМАС,ТИ САМО ПОСМЕЙ!-изпищя от ужас Джейн и понечи да се изправи.Бързо осъзна,че е гола и седна обратно.-Дай ми телефона и не смей да пращаш това съобщение!-процеди през зъби,докато едва се сдържаше да не се разсмее.
-Накарай ме.-той й намигна,промушвайки се през вратата.
Джейн се хвърли след него,бързо обвивайки се в хавлията и го подгони надолу по стълбите към трапезарията.Мократа й коса сипеше капки зад нея,а виковете й успяха да уплашат и двамата Оливие.
-Колко е хубаво къщата ни да е огласена от детска глъчка-каза с въздишка Мариан,докато готвеше вечерята.
Жак,съпругът й,само поклати глава,продължавайки да чете вестника си.
Няколко секунди след това Джейн и Дъстин нахлуха в кухнята и последотелно се заковаха на прага.Мариан ги погледна с усмивка,но Жак изглеждаше ядосан.
-Вечерята ще бъде готова скоро.Защо не отидете горе да...се изсушите?-предложи нежно жената и двамата побързаха да се изнижат.
Джейн беше почти цялата в пяна,а блузата и панлоните на Дъстин бяха на петна от опитите на момичето да го докопа с мокрите си ръце.
-Ти си виновен-промърмори тя,но все пак се ухили.Той я прегърна през раменете,клатейки глава.Нямаше нищо по-забавно от това да имаш по-малка сестра.

На сутринта Дъстин се събуди пръв. Джейни мърмореше нещо в отсрещното легло и махаше с ръце. Бе прекалено рано, затова той остана да лежи в леглото. Не можеше да повярва, че в момента е в Париж, заедно с Джейни, Сия и Майк. Все още не бяха разгледали града, но нали затова беше днешния и утрешния, и следващия ден...
- Мм... нее... не... ъъм... не...
Момчето стреснато се обърна. Джейн шаваше в леглото си и стенеше, сякаш сънуваше кошмар. Имаше леки бръчки по лицето си и удряше някой с ръката си.
- НЕ!- изпищя момичето и се надигна разтреперана. Захлупи лице в ръцете си и тихичко захлипа. Дъстин стана безшумно и отиде до леглото на Джейн. Приседна до нея и я прегърна.
- Шшш, успокой се, всичко свърши.- прошепна й той и я заклати леко напред-назад. Джейни се облегна на него и заглуши хлипанията си в рамото му.
- И-и-извинявай, просто с-сънувах кошмар.- изви тихо тя и изтри сълзите си.
- Няма нищо, всичко свърши, спокойно. Не мисли за това. Мисли си как ще бутнем Сия и Майк в онзи голям фонтан, не му помня името. Ще бъдат толкова мокри, че няма да могат да ни подгонят. А госпожица Робъртсън ще се засмее.
Джейн също се засмя. Това я успокои до някаква степен.
- Хайде, лягай си, има още два часа докато изгрее слънцето.- помоли я Дъстин и тръгна към собственото си легло. Момичето се намуси, но си легна.
- Хей, Джейни, какво сънува? Защо беше толкова изплашена?- попита момчето и положи глава на дланта си.
- Теб.- пророни момичето.
- Благодаря ти за комплимента. Толкова ли съм страшен?- обиди се Дъс наушким.
- Не, не. Просто бях като външен наблюдател. Ти пътуваше в кола... и имаше жена и мъж с теб. Жената беше в напреднала бременност, а отзад седеше омърлушена твоя версия, само че умалена. И, и... и нак-к-края...- не успя да довърши Джейн и захлупи лице във възглавницата.
- Накрая черен камион ги блъска, жената почива на място, а аз се отървавам със сътресение на мозъка и нещо като ДЦП*.- Дъстин довърши вместо нея. Това го бе преживял.
- К-как така знаеш какво стана?- пророни момичето тихо и изненадано.
- Джейни, мила, сънят ти е епизод от живота ми.
Чеймбърс ахна силно и захлупи уста. Лицето на Дъстин се изкриви от спомена.
- Роден съм в Калифония. Израстнах там, но малко след четвъртата ми година нашите решиха да се преместят в Ню Джърси. По пътя стана катастрофа. Мама почина на място, заедно с бебето. Краката ми бяха затиснати от смачканата врата на колата и така в продължение на две години не можех да ходя. След това баща ми бе съсипан. Както и самият аз.
- Колата, завещанието на майка ти... о, Дъстин!- извика жално Джейн и отиде да го прегърне.- Защо не ми каза по-рано?
- Не е първото нещо, което казвам на хората. И, Джейни, не казвай на Сия и Майк. Ще не съм се решил да им кажа.
- Няма проблем, Дъс. Можеш да разчиташ на мен.
- Благодаря ти, Джейни.
Момичето се гушна в Дъстин и замълча. Ако някой ги видеше отстрани, би решил, че те са нещо повече от приятели, но всъщност не беше така. Дъстин обичаше Джейни като сестра и бе сигурен, че тя изпитва същото към него.

По-късно същия ден, Дъстин и Джейн излязоха заедно със семейство Оливие, за да разгледат града. Срещата на мисис Робъртсън и учениците бе вечерта, за да могат да се наситят на града подобаващо. След като колата на сем. Оливие спря пред всеизвестния мол, Джейн седеше в продължение на минута втренчена в магазина.
- Хайде деца! Имате 3 часа на разположение. Аз и Жак ще ви чакаме в близкия ресторант. Ето този!- посожи г-жа Оливие и се усмихна. Подаде на Джейн няколко банкноти и тя се ококори. – Похарчете ги добре!
Джейн ръгна с лакът Дъстин и му показа парите изумена. Момчето ококори очи и се засмя. Бутна Чеймърс вътре тръгнаха из магазина.
След малко осъзнаха, че няма да стане на тяхната и Дъстин предложи:
- Виж, Джейни, няма да стане така явно. След два часа да си тук. После ще обиколим за подарък на Сия и Майк.
Джейн мълчаливо се съгласи и двамата тръгнаха на различни посоки.

Два часа по-късно
- Джейн, къде си подяволите...- мърмоеше Дъстин недоволно, едва държейки торбите си. Видя, че Джейн се задава срещу него натоварена с покупки и каза весело:
- Ето на това му викам пазаруване!- засмя се тя. – Дори ти купих подарък.
Тя започна да тършува из торбите и накрая извади синя тениска със емблемата на СуперМен.
- Та-дааа!!!- извика тя и се засмя.- Надявам се да съм взела точния размер. Хайде, облечи я!
Дъстин се засмя и навлече тениската. Само да видеше той какво й е приготвил.
- Аз пък ти взех нещо по-просто.
Подаде й малка, черна кутийка. Джейн я отвори с треперещи ръце. Вътре бяха положени сребърни обици във формата на звездички. Момичето издаде от онези момичешки „ооо” и прегърна Дъстин.
- Хайде сега, да търсим подарък на другите...
Двамата младежи се втурнаха из магазините. След като избраха подарък, видяха че закъсняват и излязоха бързо от мола. Господин и госпожа Оливие ги чакаха отпред. Дъстин смело отбеляза, че Жак Оливие изглеждаше много впечатлен от голямата купчина торби на Джейн. Той се засмя тихичко и се качи в сребристата кола.




____________________________________
* ДЦП- Детска Целебрална Парализа- болест, най-често срещана при децата, когато мускулите на краката не могат да функционират. Не мога да ви го обясня по-така, тъй че... демек, парализа.